Сборник материали - оценки и редукция на рискове
Статии в списание "Критика и хуманизъм"
Темата „извънредно положение“ стана внезапно свръхактуална в началото на 2020 година с глобалното разпространение на коронавирусната инфекция COVID-19, причинена от SARS-CoV-2. Голям брой държави в различни части на света прибегнаха до законодателства, с които въведоха извънредни положения. България не само не направи изключение, но бе сред първите страни, които първоначално „обявиха“ по парламентарен път извънредно положение (на 13 март 2020 г.). „Обявяването“ не съдържаше никаква спецификация в какво се състои, какво означава, какви ограничения предвижда. Впоследствие (на 20 март 2020 г.) парламентът гласува по-разгърнат, макар набързо стъкмен Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. Тези парламентарни актове предизвикаха разнообразни реакции, анализи, оценки, критики и пр. През пролетта самият феномен на извънредното положение започна да привлича по-широко обществено внимание. В различни медии се появиха два типа реакции. Едните бяха свързани с извънредното положение в перспективата на практикуването на мерките от Закона и засягаха главно съществената към момента страна на ефективността на политиките по противодействие на пандемията. Интересът на гражданството естествено бе насочен към тази страна. Всички – парламент, правителство, създаденият щаб за противодействие и управление на конкретните мерки – искаха бързо справяне с разпространението на болестта. Впоследствие се разбра, че това е много по-сложна задача, отколкото се допускаше в първоначалните надежди. Постепенно в тази посока извънредното положение бе подменено с конкретни политики, серия административни актове и мерки. Заредиха се противоречиви действия на щаб, Министерство на здравеопазването и цялата изпълнителна власт. Но подобна бе ситуацията в по-големия брой държави в света. Във всеки случай извънредното положение в тази перспектива бе явно или скрито отменено или сменено с конкретни политики. Съвсем друга бе посоката на мислене в правната рамка, в която се анализираше и оценяваше самата нужда от въвеждане не просто на извънредни мерки, но на извънредно положение, така както е споменато например в Конституцията на Република България. В нея изразът е употребен четири пъти, винаги в комбинация с израза „военно положение“, чрез дизюнкцията „военно или друго извънредно положение“. В първото му споменаване, чл. 57 (3) се споменава за възможно ограничаване на граждански права със закони. Второто, в чл. 65 (3) засяга възможно удължаване на мандата на Народното събрание. На трето място, може би най-същественото в конституционния текст, чл. 84 (2) предвижда процедура, според която Народното събрание „обявява“ извънредно положение по предложение на Министерския съвет. Накрая в чл. 100 (5) е предвидено, ако Народното събрание не заседава, президентът да може да обяви извънредно положение. И винаги в комбинацията „военно или друго извънредно положение“, което подсказва как е мислено извънредното положение при приемане на конституцията, а именно по аналогия с военно положение. В тази критическа линия отначало се повдигнаха въпросите дали изобщо бе необходимо подобно „обявяване“. Ясно беше, без особени пространни аргументации, че въпросното „обявяване“ не беше резултат на разумна подготвеност, а израз на обхванала управлението паника и чувството, че щом е станало нещо „извънредно“, каквото е пандемията, властите трябва да отговорят също с нещо „извънредно“, каквото е самото извънредно положение. Практиката в първата линия на реагиране, в която извънредността бе сменена с конкретни политики и мерки, демонстрира, че прибягването до извънредно положение от парламента изобщо не беше необходимо. Конкретни действия не изискваха подобен парламентарен акт. Още повече депутатите можеха да използват правния ресурс, развит в Закона за защита при бедствия, приет през 2006 г., но допълван и изменян през годините, а не архивиран и забравен, както и Закона за здравето. Постепенно именно Министерството на здравеопазването стана институцията-лидер в противодействие на пандемията, съответно правна основа неизбежно стана Законът за здравето. Извънредното положение per se, като такова, се оказа широка метафора без ясни policy значения и с неясни правни очертания. Но тези две посоки на разгъване на идеи за извънредност – конкретно здравно-политическата и по-общата правно-политическа – въведоха темата по един решителен и необратим начин отначало в широкото публично пространство, а постепенно и в полето на хуманитарните дискусии. Така през 2020 година се формира и намерението за по-амбициозна конференция по темата „извънредно положение“. Тя бе организирана в тройно партньорство на списание Критика и хуманизъм, Нов български университет и института за публични политик РискМонитор. Идеята от самото начало беше, ако дискусиите се окажат съдържателни, смислени, със сериозна хуманитарно-научна дълбочина, Критика хуманизъм да доразвие дискусията и да оформи извънредното положение в тема на броя. При повдигане на въпроса на това по-високо хуманитарно-критическо равнище естествено се оформиха и тематични подблокове, каквито са историческият, правният, социологическите и философско-аналитичните рефлексии върху широката тема. Така и целият блок бе разделен на пет секции с по-конкретни предметни ориентации. В дискусиите на конференцията, проведена онлайн на 11 декември 2020 г., веднага се прояви едно очаквано обстоятелството: не само темата е разнородна на нивото на предмета на анализите, но и концептуално, отвъд конкретните предметни и дисциплинарни ограничения. Този факт и следствията му могат добре да се наблюдават в дискусиите в международна среда, както и в настоящия брой на Критика и хуманизъм. „Извънредното положение“ в последните десетилетия, още преди пандемията, привлича интерес, но това е само нов цикъл, а не пионерско занимание на автори като Джорджо Агамбен. В академични среди феноменът на извънредното положение традиционно се свързва с името на Карл Шмит и неговата концепция за суверенитета, дори пряката дефиниция на суверена като онзи/ онова, който/което решава относно изключението/извънредността. Ето дори тук, в последното изречение, което запазва три основни двусмислици в дефиницията на Шмит, вече са заложени дългосрочни и нерешени до днес, може би нерешими дилеми. Тематичният блок частично ги покрива и развива различните посоки, които се откриват при Шмит. Но историята на извънредността се простира много назад във времето и не може да бъде дори ясно ограничена. В модерната епоха обач изключение и извънредност са заложени в самите основания на модерната политическа общност и нейният капацитет за държавна самоорганизация при Хобс. Хобс пише своя Левиатан с убеждението, че общественият ред под условието на секуларизацията е изкуствен: той изисква човешко усилие и е резултат на това усилие. Нещо повече, не само в крайните си основания и възникване, но и в своята устойчивост, континуалност, общественият ред е изкуствено достижение и се нуждае от постоянно преутвърждаване. С това убеждение за неопределеността, пред която редът е изправен под условие на секуларизация, Хобс прибягва до метафорите за война на всеки срещу всеки, естествено състояние и други, които обозначават хаос. Първичният хаос е абсолютен, безграничен, но това е метафора, зад която не можем да си представим емпирична ситуация тъкмо поради нейната радикалност. Впоследствие в обществения договор той се преодолява в името на обществения ред чрез изграждане на представителство и делегиране на свръхправа на суверена. Независимо как се интерпретират тези основополагащи постановки на Хобс, ясно е, че хаосът, естественото състояние е постоянно съпровождащо реда условие. Той е латентен, отстранен от видимите отношения, но това не го прави по-малко валидно пред-условие. Идеята на Хобс в крайна сметка се свежда до това, че общественият ред изисква политическа общност и представителство, чрез които постоянно да измества, потиска, отлага, разпада колапса, дезинтеграцията и хаоса. Тази несигурност и неопределеност има метафизически произход, но същевременно и разнообразни измерения в емпиричния свят. Именно в действителността на емпирично видимите и осъществими отношения в политическата сфера и по силата на тези предпоставки феноменът на извънредното положение става съществен. Той не може да загуби актуалност, а само да променя формите си, включително и формите на своята концептуализация. В тези първоначални условия на конституиране на политическа общност посредством обществен договор и представителство се съдържат импликациите и за съвременното схващане за риск, на рисковата социология и разнообразните теории за управление на риска. В контекста на темата за извънредното положение рисковете се разгъват в целия мислим регистър – от минимални, примерно свързани със загуби на имущество, които са обект на застраховане, през значителни, каквато е пандемичната ситуация, до високи рискове, свързани с предполагаеми катастрофи до рискове за разпадане на самата политическа общност. От гледна точка на Хобс, а по-късно и на Карл Шмит това са пределните политически рискове, а именно рисковете за дезинтеграция на конституционната държавност от западен тип и колапс на самата политическа общност. Този регистър на рискове е особено актуален за страна като България, в която абстрактната, крайно неопределена идея за корупция изобщо се оказа по-конкретно осъществена като институционална и политическа корупция, която на свой ред повишава риска за подриване на конституционния порядък.
Стефан Попов, Уводни думи, списание „Критика и хуманизъм“, Фондация за хоманитарни и социални изследвания, София, кн. 54, бр. 1/2021
Георги Гочев, Loimos и stasis в старогръцкото мислене
Мартин Канушев, Извънредното положение: „човекът извън закона“ и „правото да се убива“
Веселин Методиев, Извънредното положение: Норма и приложение в България 1879-1944 г.
Стефан Попов, Карл Шмит: извънредност и изключение
Димитър Вацов, Революция и/или суверенитет? Критика на употребите на „извънредността“ в радикалните политически дискурси
Боян Манчев, Извънредно положение и решение за политическото
Атанас Славов, Извънредното положение като конституционна диктатура и рисковете за правовата държава
Даниел Смилов, Политическа извънредност без Карл Шмит: коронавирусът и либералната демокрация
Деяна Марчева, Отменя ли извънредното положение или обстановка правовата държава?
Васил Гарнизов, Опитомяване на епидемията
Албена Стамболова, Извънредност и евтаназия
Юлиан Попов, Безрисковото общество и постоянното извънредно положение
Настоящият раздел е разработен в партньорство със списание „Критика и хуманизъм“
Сборникът материали е разработен в рамките на проект „Рискове за сигурността. Към дълбока реформа на институционалните политики“, финансиран от Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (www.activecitizensfund.bg).